Жана Д'арк: Тя чу гласове — и светът пламна / Joan of Arc: The Flame That Was Not Consumed

или защо иконата на Жана д’Арк, създадена от Бло Кирилов, е реликва на нашето време

Жана д’Арк не търсеше слава. Не искаше да бъде разбрана. Тя просто искаше да се подчини. Тя чу гласове — и повярва. Във време, когато една селска девойка нямаше място в нито една армия, още по-малко в стратегиите на крале, тя заяви, че Бог ѝ е проговорил. И тръгна.

Мнозина в историята се опитват да тълкуват действията ѝ: като политически инструмент, като фанатизъм, като чудо. Но малцина признават, че може би именно в тази нелогичност — в това безумно подчинение на гласове, които само тя чува — се крие тайната на нейната святост.

Тя е парадокс. Млада, бедна, необразована, но вдъхновена от нещо, което не се побира в категория. Философът Сьорен Киркегор би я нарекъл "рицар на вярата" — човек, който върви напук на всяка земна логика, защото вярва в Абсолютното.

Жана не тръгна на война, за да побеждава. Тя тръгна, защото трябваше. И може би в този вътрешен "трябва" се крие силата ѝ, мита ѝ, вечността ѝ.

Киното улови това по начин, който само изкуството може. През 1928 г. режисьорът Карл Теодор Драйер създава "Страданията на Жана д’Арк", в чиято главна роля блести Рене Фалконети. Името ѝ днес може да не е познато на масовата публика, но изражението ѝ — онзи пламък в очите, безмълвният вик в кадър — е завинаги отпечатан в историята на киното.

Фалконети не играе Жана. Тя я преживява. Тя я носи. А лицето ѝ се превръща в икона — не като религиозен предмет, а като образ, който разтърсва душата.

Именно този образ вдъхновява съвременния художник Бло Кирилов да създаде през 2025 г. уникална икона на Жана д’Арк — не като портрет, а като възкресение на духа ѝ.

В тази икона Жана стои фронтално, както повеляват каноните. Но лицето ѝ — това е лицето на Фалконети. Погледът ѝ не гледа зрителя, той го пронизва. Той пита: „А ти, би ли се подчинил на гласовете?“

Сребърната ѝ броня е изрисувана с тънки детайли, препратки към късносредновековната френска традиция. Орнаментите върху златния варак около главата ѝ напомнят не само за ореол, а за пламъци. За кладата, която я погълна, но не изгаси.

Цялата икона е създадена в духа на православната естетика, с яйчна темпера върху дърво, в техника, съхранила вековна святост. Но тя не е просто религиозна икона — тя е модерен реликварий на съвестта.

Тази икона не украсява. Тя изисква. Въпросът, който носи, е вечен: На какво сме готови да повярваме? И на каква цена?

В свят, в който гласовете ни се давят в шума на социалните мрежи и маркетингови алгоритми, Жана ни напомня: понякога най-истинският глас е този, който звучи само вътре в теб. И когато го чуеш — вървиш. Дори ако всички казват, че е лудост.

И затова тази икона, създадена от Бло Кирилов, е не просто уникат. Тя е единствената по рода си икона на Жана д’Арк в света, в която история, кино, философия и вяра се срещат в образ, който не можеш да забравиш.

Не е нужно да си вярващ, за да бъдеш докоснат. Нужно е само да погледнеш.

 

***

 

Among the scattered embers of history, some names flicker faintly, while others blaze eternally. Joan of Arc is not a name — she is a fire. Born around 1412 in Domrémy, a small village in eastern France, she was a peasant girl who heard voices. This phrase alone might conjure the image of delusion or spiritual intensity — or, perhaps, both. What mattered was not whether others believed her, but that she did.

Joan claimed that saints spoke to her — Saint Michael, Saint Catherine, Saint Margaret — commanding her to support Charles VII and drive out the English from France. That she did, clad in armor, at the head of armies, before the age of twenty. She was no military tactician; her true weapon was conviction. What she carried into battle was not a sword, but the unbearable clarity of purpose. And that is something far more dangerous.

To the philosopher Søren Kierkegaard, Joan would not have been merely a martyr or historical figure, but what he called a "knight of faith". In his book Fear and Trembling, Kierkegaard describes such a person as someone who makes a leap into the absurd — someone who obeys a divine command that may contradict reason, ethics, and public opinion. For him, Abraham, who was willing to sacrifice Isaac, embodies this paradox. But in a secular sense, so does Joan — the girl who abandoned everything to follow voices only she could hear, because she believed the message came from the Absolute.

And this is where film intervenes, not as entertainment, but as theology through image. Carl Theodor Dreyer’s The Passion of Joan of Arc (1928) is not a film; it is a shrine of cinema. Renée Falconetti’s performance, consisting largely of close-ups, tears, tremors, and silence, remains one of the most haunting portraits in motion picture history. Her face — stripped of vanity, lit from within — is the face of someone who has seen what we dare not. When she looks upward, we feel ashamed for looking away. Watching Falconetti as Joan is to feel like you’re intruding on something sacred and terribly intimate — as if someone else's private prayer has been left open and you can't stop reading.

Yet it is not only Falconetti’s eyes that burn — it is her refusal to blink. Like Joan, she does not soften herself for the comfort of others. She dares to remain raw. And in this rawness, we see the horror of truth: that to truly believe may cost you everything, including your life, your reputation, and your sanity. But in giving all, one might glimpse what Kierkegaard called the infinite resignation — and, beyond it, the absurd hope of restoration.

Joan’s trial and execution — a nineteen-year-old girl condemned for heresy, political inconvenience, and spiritual nonconformity — is one of those moments where the world reveals its cruelty not through evil, but bureaucracy. She is burned not by hatred alone, but by the necessity to silence mystery. Because institutions fear what cannot be explained. And nothing was more inexplicable than a girl who believed more fiercely than all the kings and bishops around her.

Yet, Joan was not destroyed. Her ashes may have scattered on the Seine, but her image continues to burn in minds, hearts, canvases, and silver screens. She is a contradiction: a soldier who never killed, a child who led warriors, a prisoner who remained free. Her sanctity lies not in miracles, but in her unyielding singularity. She did not ask to be understood. She asked to obey.

And some centuries later, this singularity has been captured again — not in film this time, but in sacred visual form. In 2025, the artist Blo Kirilov created a one-of-a-kind Orthodox-inspired icon of Joan of Arc, drawing directly from the unforgettable visage of Renée Falconetti. The icon is unlike any other in existence: gilded with genuine gold leaf, armored in silver tones, and infused with the sacred drama of the Eleousa style reimagined through Joan’s fearless gaze. It is not simply a painting — it is a philosophical artifact, a devotional mirror, a modern relic.

Kirilov’s Joan is not kneeling in submission. She stands, frontal and defiant, haloed by divine fire, with a face that recalls every tear Falconetti ever shed. She is the intersection of film, faith, femininity, and defiance. A saint not only of the Church, but of the unconsoled, the misunderstood, and the radically sincere.

In a world of mass production, this icon is entirely unique — the only one of its kind — a relic of modern sacred art and a testimony to the fact that the spirit of Joan d’Arc has never ceased to speak. You only need the courage to listen.